варненски танц

Добруджанската фолклорна област заема най-източната част на Северна България – на запад е оградена от Северняшката фолклорна област, на изток – от Русенско и Шуменско до Варна, на север – от р.Дунав и румънската граница, а на юг постепенно прехожда в Лудогорието, приблизително по линията южно от Силистра до устието на р.Батова в Черно море. Обхваща областите Добрич, Силистра и Варна. Някои изследователи фолклористи и етнолози възприемат, че Добруджа се разполага на север и североизток от линията Русе, Разград, Шумен, Провадия и Варна. Тази линия в огромна степен е условна и се преценява по различен начин от изследователите на фолклора на Добруджанската фолклорна област.
За първи път името Добруджа се споменава в латински превод на съчинение за Турция от XV в. Изразът „земята на Добротича” в гръцкия текст е преведен с името Добруджа в латинския текст.

гагаузки носии
Селяни в гагаузки носии от село Кестрич днес кв.Виница Варненско

 

От най-дълбока древност на Добруджа е отредена важна икономическа, политическа и културна роля в историята на Балканския полуостров и на Югоизточна Европа. Тази територия има специфична природо-географска среда, която на първо място се отличава с изключителна плодородност на земята. През XVIII-XIX в. тази земя е била слабо обработена, в по-голямата си част пустееща, а населението се е занимавало с отглеждане главно на добитък. Йордан Йовков много добре дава състоянието на тази етнографска област през това време: „Просторните полета, обрасли с бурени и трева, скитащи стада овце, бели сюреци говеда и буйни табуни коне, самотни овчарски къщи, без села и почти без никакви градове – ето картината на Добруджа от онова време.”
Преди Освобождението в Добруджанската фолклорна област започват да се преселват заселници от Тракия и Мизия, а след Освобождението техния приток се увеличава още повече, има даже малки групи от Шопско и земята се напълва с народ. Започва интензивно обработване и Добруджа от пустееща става „житница на България”.

женска гребенска носия
Женска гребенска носия от село Калипетрово, Силистренско

През Средновековието историческата съдба на Добруджа се характеризира с разселвания на различни групи, като османското нашествие става причина за сериозни размествания на населението. В края на XIV и XV в. тук идват татари, заселват се и гърци. Малко по-късно идват и казаци и черкези. Етнодемографската карта на Добруджа през XVIII в и първата половина на XIX в. е много пъстра. Наред с българското население тук има и други, по-малобройни етнически групи – гърци, власи, руси, евреи, немци, арменци и др.
През последните две столетия в Добруджа стават разселвания на различни групи от българското население. Коренните жители, които никога не са напускали земята си, са останали в крайдунавските селища в Силистренско и Тутраканско и се наричат гребенци, елийци, хърцои. Идват и преселници от Провадийско – пиковци. Към тях трябва да прибавим и преселниците от Шуменско и Разградско – полянци, ерлии, капанци. Друга група – балканджии, се приселили от Габровско, Великотърновско, Дряновско, Еленско, Котелско и други селища от Източния Балкан. Най-много са преселниците от Тракия, които намират убежище и препитания в плодородната земя на Добруджанска област. За всички преселници и техните потомци Добдруджа става майка, а те съхраняват своя език, обичаи, песни и танци.
Неслучайно Добруджа е наричана „житница на България” – изключителната плодородност на земята и климатичните условия са благоприятни за отглеждане на пшеница и други култури. А наличието на суровинни източници довежда до развитие на занаятите в Добруджа. Към традиционните и характерни за този край занаяти като кожарство, коларство, изработване на глинени лули и други, се прибавят абаджийство, терзийство, бояджийство и др.

добруджански костюм
Шиковски булченски костюм от с.Калипетрово, Силистренско. Етнографски музей – Силистра

Споделяме Ви всичко това, защото тук, в Добдруджанската фолклорна област, земеделието и бита, с което се е прехранвало местното население слагат съществен отпечатък върху стила и характера на добруджанските танци. Земеделието изисква човек да прикляка, за да сее, да плеви, да се грижи за отглежданите култури. „Затова и добруджанеца играе много приклекнал, здраво свързан със земята и колкото повече прикляка към нея, колкото повече сили му дава тя, той целия потъва в танца”, споделя проф. Кирил Дженев. „Не само приклекнал, добруджанеца играе и на цели ходила с много напрежение в краката, а стъпва откъм страната на кутрето, така че се получават едни меки движения.”

Добруджанските народни танци са заемали важно място в обществения и в домашния живот на народа. Движенията в танците от Добруджанската фолклорна област са съсредоточени главно в краката. Добруджанецът танцува приклекнал или приседнал, „залепен” за земята, с корпус, наклонен често назад или напред. Акцентите в движенията са насочени главно надолу, към земята, което още веднъж доказва този основен стилен белег на добруджанския танц – а именно връзката му със земята. В много по-малка степен акцентите са насочени нагоре.

В Добруджанската фолклорна област голямо участие в танца вземат и ръцете със специфична пластична линия, ясно изразена в мъжките и женските танци. Докато движенията на мъжете са с голяма амплитуда и наситени с много сила, то при жените движенията на ръцете са много меки, плавни, с гъвкави и освободени от напрежение лакти. Ръцете им сякаш са житния стрък, подухнат от вятъра.

гребенска носия
Гребенска носия

Типична за Добруджанската фолклорна област е играта на тялото и раменете. При жените е наситена с много грациозност и сдържаност, а при мъжете с подчертана вътрешна сила, с освободени и разкършени рамене, които сякаш не могат повече да се сдържат и да не отговорят на една сила, акумулирана в гърдите.
Добруджанските народни танци се отличават от танците на другите фолклорни области в страната по няколко белега. Те се изпълняват най-често в умерено темпо, играят се с малко отворени колена, а кляканията при мъжете, които много често се срещат, са с отворени или със събрани колена. Друга особеност е плавното полюляване на тялото, типично както за жените, така и за мъжете. Пружинирането е съществен белег на добруджанския танц. И тук то се осъществява при стъпване от пръсти към цяло ходило. Пружинирането е меко и плавно, с по-голяма амплитуда на приклякане и оттам на изправяне.

Кляканията в дробруджанските мъжки танци имат своята особеност. Добруджанецът обикновено кляка, след като е изпълнил най-често причукване или приситване. Клякането е много леко и същевременно рязко и бързо, последвано от пъргаво изправяне. При набиванията и причукванията добруджанецът сякаш говори със земята като с майка – докосва я с краката си, ту много леко и кратко ще я пипне с пета, ту ще подчертае всяка своя стъпка, досег или набиване с много сила или ще стъпи сдържано и спокойно. Набиването най-често тук се нарича добруджанско и е типично с повиването на тялото, което е много освободено и „разкършено”.

Формите на добруджанските хора са сключени, водени (или скъсани), хора „на леса”. Среща се и разкъсаната форма на танца – в игрите „по саме” или „по двой”. Сключените хора се изпълняват най-често от жени или смесено в умерено темпо, с придвижване вдясно по кръга. А водените хора се развиват в полукръг, дъга, змейка, охлюв. Лесите най-често са в права редица, елипса или дъга. Женските хора обикновено се играят на песен, която сами пеят, най-често в размер 2/4 или хора в размер 7/16. Мъжките хора са „водени” („скъсани”) на леса, като се срещат съчетани и двете форми. Хорото се заиграва водено.

добруджанска мъжка носия
Костюм на годеник от село Сребърна, Силистренско, края на 19 век. Художник: Е.Лепавцова

В Добруджанската фолклорна област жените пеят повече от мъжете, които пък свирят с музикални инструменти. Типична е бавната добруджанска песен, която е безмензурна и богато орнаментирана. Извивките на майсторите кавалджии намират отражение и в мелодиите на песните. Народните песни са предимно едногласни, а хората от Добруджанската област имат предпочитание към битовите песни, които описват вълнуващи случки от живота. Обикновено започват с думите: „Какво е чудо станало”, „Голям е спомен остало” и .т.н.

Инструменталната музика заема значително място в живота на добруджанците. И тук, както на много места в България, инструментите са заменили песента – и на хоро, и на сватба, и на сбор. В Добруджанската фолклорна област най-разпространени народни инструменти са кавал, гайда и гъдулка. Тук е познат и друг музикален инструмент – ръчната хармоника, наречена от местното население физармоника или физа.

Народни носии

В Добруджанската фолклорна област се срещат едни от основните видове народни носии – женската сукманена и мъжката чернодрешна.

севернодобруджанска престилка
Севернодобруджанска престилка

При сукманената носия ризата е почти еднаква за всички местни разновидности. Шита е главно от лен и коноп. Тя е туникообразна с трапецовидни клинове отстрани. Сукманът е дрехата, която придава външният облик на носията. Ограничено разпространен (основно в селищата със старо българско население и по бреговете на Дунав) е сукманът, съставен от две части – елек, наричан още чапак. Той е къс до под гърдите, без ръкави, с малка триъгълна пазвена изрезка и пола, която е съставена от отвесно разположени цели платове, ситно набрани в горния ръб, с който се прикачва към елека.

Съществен елемент, който обединява женските носии, е престилката. Тя не върви в комплект с носията, но е един от елементите, които определят нейния облик. От дреха с практическо предназначение постепенно става един от най-ярките декоративни центрове на костюма със своята богата и разнообразна тъканна орнаментика. В този състав сукманената носия се употребява и при работа, и на празник. Един от елементите към празничната носия обикновено са връхните дрехи, които имат различни наименования – кича, къде и др.

Забражданията в Добруджа са различни. При гребенците (Силистренско и Тутраканско) това е гребенът или скуфята със шлемоподобна форма, излята от смола и кълцища, облечен в червен плат, пришита към торбичка. В нея се прибират косите, които са свити на кок на тила. Забражданията почти винаги се свързват с много и разнообразни накити, често метални. Присъщи за забражданията са плътното обвиване на главата и покриването на шията и раменете, дори и част от гърба.

силистренска носия
Празничен костюм на годеница от село Попина, Силистренско, края на 19 век. Художник: Евгения Лепавцова

Принадлежностите за обуване са черни, силно набрани калци, за да изглежда кракът дебел – според местните естетически норми. Използват се още калцуни и терлици. Обуват се най-често меки кожени обувки – месьове и чехли.

Двупрестилчената носия се носи само от моми. В нейния състав влизат риза и две престилки. Ризата е главно от вида на „бърчанката” – с набори около отвора за врата, а при някои разновидности по върха и края на ръкавите. На някои места се среща и туникообразна риза – дълга и права. Престилката е от декоративна тъкан – едноплата или двуплата. Задната престилка – пищемал, завешка, се среща в многобройни разновидности, най-често в основен червен цвят, набрана или надиплена. Около кръста момите опасват тъкано коланче, обнизано по ръбовете с мъниста.

В Добруджанската фолклорна област мъжкият старинен летен костюм е съставен от туникообразна риза и памучни бели гащи с много широки краочоли, стигащи до глезените. Зимният костюм е допълван от гащи от вълнен бял плат и горни дрехи, също от бял вълнен плат, слабо клинати, къси до под кръста, с очертани полета по предниците. В началото на XIX в. той постепенно започва да се измества от чернодрешната носия. Ризата в повечето случаи е лишена от шевична украса, а дрехата, която очертава силуета на костюма са потурите от черен или бозов шаяк, наричани още дънести гащи, чешири и др. Характерни техни белези са широка горна част и постепенно стесняващи се крачоли. Поясът е от вълнен тъкан плат и е с втъкани орнаменти по предната си част.

Дрехите са горната част на тялото са къси до кръста, разтворени отпред – без ръкави (елек) или с дълги ръкави (аба, антерия). Връхните дрехи са дълги до под колената с разкроени поли – дъждовник, ямурлук, гуня, аба. На главата мъжете слагат калпак от агнешка или овча кожа. На краката използват бели навои, завивани до колената, пристегнати с черни връзки. Добруджанците са носели още калцуни от бял вълнен плат, калци, а кожените цървули са били с остър връх.

Характерни хора от Добруджанска фолклорна област са: Ръка, Ляса, Сборенка, Панделаж, Опас, Тропанка, Пайдушко, Изхвърли кондак, Бръсни цървул, Сей, сей боб, Трънката.