северняшка фолклорна област

Северняшката фолклорна област е една от най-големите по площ в България. Поради разнообразието на фолклора тя се дели на две подобласти – Дунавска равнина (с изключение на североизточната й част Добруджа, която е отделна фолклорна област) и Старопланинската система. Границите й се очертават на север от р. Дунав, на изток от Добруджа, на запад – Сърбия, на юг – Стара планина.

 
северняшка носия
Северняшки носии от с. Микре, Ловешко
 

Северняшките танци са предимно бързи и много бързи, а музикалният съпровод е най-вече инструментален. Танците от Северняшката област се отличават с широки движения, волно люлеене на ръцете и много подскоци. Скокливият характер се обуславя от някогашната радост и възторг на северняците от живота, което ги принуждава да не вървят спокойно, а да тичат и подскачат, изразявайки своите чувства и щастливи емоции. Развитието на танците в тази фолклорна област се обуславя от редица фактори, за да достигне във вида, в който ги познаваме днес. Те са свързани с културата на траките, славяните и някои други племена.

 

Музикалният фолклор и тук е смесица от фолклора на другите области. Това се дължи на преселването на големи групи българи преди Освобождението през 1878 г.  Страхувайки се от турците, които особено при упадъка на Османската империя се увеличават значително, големи групи от българско население забягва в планините и около тях. Така населението от Дунавската равнина се насочва към Балкана. След Освобождението хората поемат обратния път към полето, където заедно със старото местно население тръгват и големи групи преселници към Тракия. Населението се смесва – смесват се и музикалните стилове.

 
женска носия Павликенско
Старинна носия в Бяла черква, Павликенско.
източник: Радослав Радков
 

В движенията на танците в крайдунавските селища е характерно и натрисането (стришенето), изразено в трептене на горната част на тялото и раменете (подобно на това в Шопската фолклорна област). Тази област е много богата на хора в различни ритми и тактове. Тук има много пайдушки, грънчарски, дайчови, ганкини и еленини хора. Техните варианти са изключително разнообразни по движения и сложност, но във всички е налице волност, вихреност и лекота.

 

Както вече знаете, голяма част от движенията в народните танци са взаимствани от бита и ежедневието на селянина. Независимо обаче от силно развитото земеделие в Северняшката етнографска област в танците не са отразени толкова трудови елементи от земеделския труд (за разлика от Добруджа, където тези елементи осезаемо изпъкват).

 

Все пак обаче има и танци, в които ясно личи трудовият елемент. Това са така популярните и разпространени грънчарски хора. По време на заформянето им грънчарството е било силно развито в някои центрове като Видин, Берковица, Троян, Габрово и др.

 

Северняшките танци най-често са смесени, много рядко са разделени само на мъжки или само на женски танци. Формата на хорото обикновено е кръг или полукръг, разбира се има и такива хора, които се играят вити или в къси прави редици. Тактовият размер на хората от Северняшката фолклорна област преобладаващ е 5/16. Най-често използваният хват е за длани със свободно люлеене на ръцете в ритъма на мелодията, което подпомага и подчертава характерните за областта подскоци. Играят се и много хора с хват „за пояс” или „задна леса”.

 

Освен голямото разнообразие на народни хора, се играят и поединични танци. Най-популярна в тази област е ръченицата. Като характерно за нея е раздвиженото положение на ръцете (за разлика например от ръченицата в Шопската фолклорна област). За играта на мъжете е характерно клякането със събрани глезени, разтворени колене и изправен торс. Жените играят по-сдържано.

 

Танците тук са много разнообразни, а някои от тях са повлияни от Добруджанската област, поради факта, че рязка граница между двете области не може да бъде поставена. Усеща се и влиянието на румънските преселници, които неминуемо са пренесли част от духа на техните характерни танци в нашите. А в западните покрайнини има влияние и от Сърбия.

 

Носията в Северняшката фолклорна област

мъжки северняшки носии
Мъжки носии от Западна и Северозападна България

Традиционното народно облекло в Северняшката фолклорна област е различно спрямо това дали населението е от планината или равнината. Променя се и през зимния и летния сезон. Всяко селище или малка област си има своите характерни особености в дрехите, изразени в кройката, материята, цветовете, използваната шевица. Въпреки голямото разнообразие, носиите се свеждат до двупрестилчена и сукманена женска носия и белодрешната мъжка носия.

 

Женска носия

женска северняшка носия
Северняшката невестинска носия от Плевенско
 

В Дунавската равнина и по северните склонове на Стара планина е разпространена двупрестилчената женска носия, която се облича основно през лятото. Състои се от бяла риза, задна престилка (наречена бръчник), предна престилка и колан. В тази област ризата се нарича „бръчанка”, „бръчена риза”, „пъстрица” и се шие от два плата – яката обгръща врата високо с набрано „огърле”, а ръкавите завършват с набор. Освен като „бръчанка”, ризата в някои части на Северозападна България може да се срещне и „кошуля”. Ризата е и горна и долна дреха и е дълга до глезените. Задната престилка (бръчник, пищемал и др.) е едноплата или двуплата и се нашива още при тъкането. Предната престилка позната още като фута или хута също се среща като едноплата и двуплата.

 

Забрадката в повечето случаи е бяла кърпа, а косата на жените се сплита на плитки. Главата се украсява с монети, цветя, мъниста, разноцветни конци и други. В някои райони момите носят венец за празник и на хорото, а в деня на сватбата слагат забрадка. Украсата на главата – било то забрадка, плитки, венец или други зависи от възрастта на жената и нейното семейно положение.

 

Сукманената женска рокля се използва основно през зимата. Носията включва риза, вълнен сукман, предна престилка и широк вълнен колан с пафти. Сукманът е от ленен, конпен или памучен плат, но най-често вълнен или тъмно син плат с туникообразна кройка. Той е дълъг, затворен, без ръкави или с къси и рядко с дълги ръкави.

Мъжка носия

северняшки носии
Женска носия от Копривщица и мъжка носия от Никополско
 

Мъжката носия е белодрешна. Беневреците (вълнен панталон) от мъжката белодрешна носия са без украса, но ризата е богато украсена. Отгоре се облича джамадан с ръкави или елек без ръкави, а поясът се съчетава с украсата на горната дреха (най-често той е в червен цвят). Характерно е носенето на ризата над беневрека, когато е дълга до коленете или глезените. Обуването е с чорапи и кожени цървули с лодковидна форма. На главата се слага черен цилиндричен  калпак. На някои места тесните беневреци се носели от бедното население, а широките димии – от заможните. Различията във формата на панталона е предпоставка и за различия в оформлението на връхните дрехи. Така към тесните беневреци се слагат дълги връхни дрехи, а към късите димии – къси връхни дрехи до над коленете.

 

Само в Габрово мъжката носия е черна. В габровската област не се носят беневреци, а бозови потури. Панталоните са украсени с гайтани, разположени в съединителните шевове. На места се среща украсена част над ходилото, която се нарича „пачии”. Чернодрешата мъжка носия е плод на стоковото абаджийство, а през Възраждането постепенно залива страната от изток и юг към запад и север и измества старинната белодрешна носия.

 

Забрадяване при жените

женска северняшка носия
“Жена със сокай от Боженци” – Иван Мърквича

Забрадката при жените в Северняшката фолклорна област също има много разновидности. Хората са започвали да носят пълния комплект народно облекло едва при настъпването на социална зрялост, т.е. при женитбата. Това означава, че от деня на сватбата младоженките започват да се забраждат. Преди да се омъжат момите носели венец, а в деня на сватбата идвал и първия „превез” или „заметка”.

 

В Северняшката област забрадките са правоъгълни или квадратни, могат да се срещнат още като месал, пешкир, паралента, ръченик. Оформени са и някои специфични забраждания:

 
  • Сокай – плъсена шапчица и голяма квадратна или ивична кърпа с орнаменти. Има металически украси – прочелници, подбрадници, игли и висулки. Всеки елемент има и магическо значение – да пази жената, която го носи.
  • Орелоподобно – среща си в Никополско и Плевенско, нарича се „каица” и е изплетена е от черничеви клонки. Отгоре се прикрепя квадратна бяла кърпа с метални украси, треперушки, прочелник. Каицата се е носила от деня на сватбата до раждането на първото дете.
  • Рогоподобно – среща се в Искърския пролом и представлява рог или дръжка от кратуна, обвити с насмолени платна.
  • Търпош – среща се в Плевенско и Севлиевско. Представлява подковообразна твърда подложка с кърпа.

Характерни хора за Северняшката фолклорна област – дайчово, еленино, пайдушко, черкезко, ганкино и др

Бонус! Сега ще ви разкажем откъде според народните приказки идват имената на някои от най-прочутите народни хора!

 

Женска носия от Лом
Женска носия отъ с. Шоловица, Ломско (може би името на селото е Толовица, Община Макреш. Вероятно грешката е дошла от ръкописния вариант на Т, който прилича много на обърнато Ш)
 

Името на Ганкиното хоро носи наименованието си от първоначалната мелодия и текст, в която се пее за жена на име Гана – „ес нагоре, Гано, ес надолу”. На някои места Ганкиното хоро е получило известно изменение в хороводните си стъпки.

 

Дайчовото хоро пък носи името на прочут богаташ и търговец на говеда – Дайчо, който живеел в Плевенско преди Освобождението. След Освобождението обаче Дайчо станал много беден, почти просяк. По това време в Плевен имало семейство на име Куртоолу, чиито членове отлично свирели на цимбал, цигулка и други инструменти. Така те започнали да свирят и осмиват Дайчо по кръчми и сватби, че от голям богаташ станал просяк. Понеже самата мелодия се свирела в 9/16 такт, народът в този край на България започнал да играе с подскачания ту вдясно, ту вляво и така създали стъпките на Дайчовото хоро. А през годините са събрани и записани над 90 най-различни варианта на Дайчовото хоро.

 

Характерни селски хора от Средна северна България и Северозападна България, които преподаваме в Клуб по народни танци „Витоша“ са: „Ганкиното“, „Дунавското“, „Еленино“, „Дайчово“, „Пайдушко“, „Право хоро“ от село Емен, „Батута“, „Ръченица“ от село Подем, „Шумадия“, „Челе уне“, „Абдай“, „Паландреевата“, „Метрото“, „Дешкината“, „Гъмзовяна“, „Чуж мерджан“ и други.

Автор: Таня Панайотова